Работа

Попаднах на интересна статия от Пол Грейъм, която навежда на някои размисли относно работата:

What seems like work to other people that doesn’t seem like work to you?

— Paul Graham, What Doesn’t Seem Like Work

Въпрос, който би трябвало да си зададем сами към себе си.

В наши дни, за повечето хора, думата “работа” се е превърнала в синоним на неудоволствие. Робски труд. Понеделнишки сутрини. Нескончаеми седмици. Работата е нещото, което отделяш от празниците и което с нетърпение чака отминаването им.

Това е задължение; нещо, което правиш, защото ти се заплаща. Тъжна реалност от света на възрастните. Пенсионирането е светлината в края на тунела, когато най-накрая можем да прогоним сивото ежедневие завинаги.

Не сме любители на абстрактната работа и имаме навика да изключваме всичко приятно от тази категория. “Обичам да го правя”, така че по дефиниция това не е работа. Това е схващане.

Какво е това нещо, което ти харесва най-много, а останалите хора не? Какво е това, което те спират да правят с наближаване края на седмицата, а ти не можеш да се откъснеш от него?

Това обикновено е нещото, което искаш да правиш през свободните вечери. Нещото, чиято досада е предизвикателство за теб, и където светските задачи са по-скоро лесни, отколкото скучни. Това, което прави часовете да се усещат като минути, вместо обратното.

Нещото, чието повторение е практика, и радост — а не досада.

Това е нещото, което се вмества. Каквото чувстваш, че си предопределен да направиш.

Когато правиш това нещо, не можеш да изчакаш да се захванеш за работа. Вечерите са продължения. Съботата и неделята предлагат по-големи възможности за моделиране на велики творби. Празниците са смяна на декори, без последния ден да е премесен с тъга и страх от връщането към ежедневната работа.

Обезщетението е желан бонус за нещо, което правиш независимо от това. Пенсионирането е немислимо — защо изобщо трябва да спирам?

Открих това нещо, и дълбокото чувство за правота е това, от което извилчам енергия — и ентусиазъм, и надежда — всеки ден.

Почти сигурно и ти ще откриеш това нещо. Ще бързаш да отидеш и да го направиш точно сега. Нещото, което никога не си чувствал, че наистина ще трябва да опиташ. Това е, което трябва да направиш.

Усещаш го от известно време, там някъде в задната част на своя ум. Седяло е точно там, търпеливо изчакващо. Скрито за невъоръженото око, по време на свободно ти време, то те призовава. Очевидно е, в ретроспекция. Как да го пропуснеш?

Просто не си мислил за него като за работа.